Запек с настроение

Екатерина Чамурлийска



Видях този пациент за първи път през 2001 г. Оплакваше се от упорит запек. Това беше неговото определение за запека, и понеже имаше и чувство за хумор, прехвърли “тази” си упоритост към характера си. Той беше лекар, носеше шеги и затова му подхвърлих, че прилагателното упорит, по думите на големия ни учител Херинг се отнася много сполучливо както към запека, така и към официалната медицина, която с научно вироглавство отрича действието на нематериалната доза.

Забавлението продължаваше. Непрекъснато си подхвърляхме реплики, които ни разсмиваха взаимно.

Констипация и ... никакви други симптоми. Дори и леността на дебелото му черво не се отличаваше с нищо особено. Но интервюто преливаше от настроение. Въобще – запек с настроение.

Чувствах се в ъгъла. Нямаше симптоми, нямаше оплаквания. Листът пред мен беше почти празен. Какво да реперторизирам?

Спомних си за един случай на Шанкаран, който описваше една весела бъбрива пациентка с витилиго. Бъбрили си с нея и – никакви симптоми, освен, че обичала да се разхожда на открито и била топлокръвна. И тогава той взел рубриката Бъбривост с шегуване, където за щастие са само три лекарства, сред които и Кали-йодатум (топлокръвен, обича да се разхожда) и така предписал лекарството.

В случая обаче нямаше бъбривост, а само много фино чувство за хумор. Така че взех общата рубрика Шегува се. И понеже докторът сам заяви, че и характерът му е като запека му, взех рубриката Упорит. Като добавих и рубриката Констипация компютърът ми услужливо изплю един куп “безсмислени” лекарства с еднакъв брой точки, но едно с едно несъвместими с моя случай.

И тогава ми направи впечатление, че Игнация е на висока степен в рубрика Шегува се. Всъщност, този човек се шегуваше, но не ме допускаше до себе си. Дистанцията между нас по възхитителен начин се пазеше от блестящи езикови обрати и след почти два часа приказки аз продължавах да не знам нищо за него, за живота му, за проблемите му, дори и за това какво яде и какво пие. Така че беше неуместно да го питам как се чувства от успокоение и обича ли домати и тем подобни насочващи въпроси. Но Игнация са упорити, имат констипация, те контролират силно (защото лекарството принадлежи на раковия миазъм), пък и пациентът изглеждаше перфекционист и въпреки че се води “женско” лекарство, аз му дадох 1 доза 1 М.

Видяхме се след около 2 месеца и тогава всъщност се проведе истинското ни интервю: през този период беше имал пристъпи на плач (!) защото отново бе преживял смъртта на сестра си (тя загинала в катастрофа пред очите му преди 4 години – съобщава го чак сега! – а колко весело си бъбрехме миналия път...). Беше имал депресивни настроения няколко дни. Беше ходил на гроба й и там беше плакал конвулсивно.

Беше много по-отворен и сговорчив, не толкова шегаджийски настроен, но бързо излизаше от мрачните спомени, слагайки по някой и друг словесен пискюл.

- А запекът?

- От толкова много сълзи и ректумът ми заплака...

На пръв поглед е трудно да се разбере защо голямата скръб се беше соматизирала в запек. И защо не дадох Натрум-муриатикум, след като смъртта на сестра му е била преди 4 години. Нали в реперториума пише - Игнация за скорошна скръб, Нат-мур – за отколешна. Не дадох Нат-мур, защото не знаех, че страда – той съвършено контролираше и потискаше всякаква емоция! А контролът и затвореността повече вървяха към Игнация. Игнация има и всякакви проблеми със стомашно-чревния тракт.Но сега подобни разсъждения са много по-лесни, особено след като е имало добър резултат. Тогава, седейки пред празния си лист, аз просто се чудех какво да избера – не беше интензивен като Лахезис, не беше тревожен като Арсеник, нямаше страховете на Страмониум и несигурността на Барита, не приличаше нито на Калкарея, нито на Бриония – а това беше все компютърен “избор”. И Игнация ми се стори единственият възможен избор, въпреки, че отсътстваха характерните въздики, въпреки че е едно от главните “женски “ лекарства. Но наранената душа е наранена и в мъжкото, и в женското тяло. Останалото е клише.

 



назад





всички права запазени